Новото в сайта


Вижте галерията ни

Албум:
Детски рисунки, втори албум


26 Юни - ден за борба с наркотиците
Скъпи приятели,
На прага сме на 26 юни – Международният ден за борба с наркотиците. Бих искала да мога да ви подаря за този ден училища и улици без дрога, зелени градини и планини, чисто море, усмихнато слънчево детство. Ала на мога. Сигурно това ще ви го обещаят политиците. Някои – искрено, други – по-малко. Дали ще го изпълнят...
Не мога да ви подаря тези неща, които са много важни за вас и се постигат с волята и желанието на много добронамерени хора. А също и с много пари.
Но мога да ви подаря приказка. Тя е приказка за приятелството, а приятелството е обич, преданост и добронамереност. То е копнеж. Те са без пари, но ако ги имаш, ти си много, много богат. А приятелството може да направи чудеса. Силата на приятелската обич е много голяма, тя е добра магия и може да промени живота – твоя и на приятеля ти към добро.
Така всеки от вас може да помогне на приятеля си, ако е в беда Да говори с него, да го напътства, да го поведе към нещо по-хубаво, по-слънчево, по-добро. А думите от дете към дете са искрени, убедителни, разбираеми и вашите връстници ще ги чуят и ще се вслушат в тях.
И така, скъпи приятели, подарявам ви приказката за приятелството и копнежа, приказката за еделвайса. В превод от немски “еделвайс” означава “благородно бяло”. А защо – ще разберете от приказката.




Приказка за еделвайса

Вечерта настъпваше внимателна и тиха. Идваше от низината и тръгваше нагоре към върховете. Те още се къпеха в последните лъчи, усмихваха се на Слънцето и го уговаряха да дойде утре по-рано, за да бъдат по-дълго заедно. Да, върховете го обичаха и всеки искаше да е по-близо до него. Всъщност цялата природа се стремеше към небесното светило. Цветята вдигаха главици към него, дърветата се протягаха нагоре. Всички му се радваха, защото то им даваше живот. Космическия дърводелец седеше до мен и съзерцаваше тази земна картина.
- Ще ти разкажа приказката за еделвайса - казах тихо, загледана във върховете. - Погледни оново бяло цвете, което е стъпило на пръсти върху скалата. То едва се крепи на нея и не откъсва поглед от висините. Стреми се да се вдигне по-нагоре. Иска да достигне върха, а след това и Слънцето.
... Преди много години цветята се пръснали по Земята. Те били многобагрените й нежни деца. С тях тя ставала по-красива и усмихната. Били толкова крехки, че силните вихри можели да ги пречупят, а от студа и снега погивали. Затова все се криели на завет и припек. Живеели в равнината и по ниските склонове на планината. Ала едно от тях отправило взор към висините, съзряло върховете и в сърцето му трепнало непреодолимо желание да ги стигне. Но ти знаеш, че цветята не могат да тичат и летят. Те остават там, където са пуснали корени. Ала малкото цвете така неистово копнеело да се вдигне нагоре! Какво не би дало да бъде там на върха! Било пъстро и красиво. Било любопитно. Искало да види всичко ново и неизвестно.
- Вземи ме със себе си! – молело Вятъра, който игриво прелитал край него и се устремявал в синевата.
- Не бива, ще погинеш! Там няма вода, а Слънцето е много жарко. И облаците ще те задушат в студената си прегръдка. Ще се зъдъхваш от жажда, а сърдитите ми братя – вихрите, ще окършат листата ти. Под палещите лъчи ще избелееш и ще погрознееш. Остани си тук. Аз ще идвам и ще ти разказвам за невероятнитe простори и чудните гледки.
Ала малкият непокорник мълчал и омагьосан се взирал във висините. И нощем, когато всички други спели, мъчително се опитвал да върви нагоре. Коренчетата му се късали, силна болка раздирала крехкото телце, но той продължавал. Сутринта заспивал уморен и никое от цветята не забелязвало, че той е вече по-високо. Това се повтаряло всяка нощ. Само Вятъра, а той му бил приятел, се шегувал:
- Бързоноги мой, ти си много сънен. Какво ли си правил през нощта? – После го погалвал и с дъха си прогонвал умората му.
И цветето ободрено тръгвало в здрача. Следващата нощ това се повтаряло отново. Така то излязло от низината, минало през широколистните гори и боровете. Намерило пътечка в клека и достигнало скалите. Тук небето било по-близо. Привечер звездите се надвесвали любопитно към крехкия пътешественик, очаровани от красотата му. Възхищавали му се и цяла нощ пеели чудните си песни, за да го разведряват. А малкият непокорник продължавал упорито нагоре въпреки разкъсаните коренчета и режещата болка. На сутринта Вятъра го оздравявал с нежния си дъх и раните магически изчезвали. Това била силата на приятелството и то правело чудеса. Ако е искрено и всеотдайно, може да излекува видимите и невидими рани на тялото и душата.
Накрая цветето достигнало стръмната скала под върха. Там се събирали белите облаци. Разказвали си за всички скитания над Земята. То ги слушало възхитено.


- Вземете ме с вас! Искам и аз да видя незнайните далечини, над които се реете!
Молело ги толкова страстно, че едно от облачетата не издържало и се съгласило:
- Дръж се за мен! Ще те отведа със себе си, а после отново ще те върна. И се понесли на крилете на Вятъра. Цветето гледало с широко отворени и възхитени очи непознатите земи и води. Прелетели над много планини и морета. То открило и видяло толкова различни дървета и цветя, ала те не го забелязали – нали било високо. Но пъстрите му багри блестели в Облачето и то сияело прекрасно. Съзряла ги Дъгата. Тогава тя била без цветове и малкият пътешественик й се сторил невероятно красив. Поискала да бъде и тя така пъстра..
– Дай ми твоя пътник! – помолила тя Облачето. – Ще го потопя в капките си, ще се окъпя в тях и ще заблестя на небето във всички цветове. И всички ще видят колко съм красива и лъчезарна.
– Как ще предам приятеля си! – изумило се то.
Но Дъгата била непреклонна и водните й капчици се намирали навсякъде. Облели цветето, протегнали бързи пръсти и грабнали всичките му багри. И грейнала тя в сияйно великолепие.
Облачето и ограбеният му приятел били потресени. После се разплакали. Сълзите им падали на земята като дъжд и разказвали на всички за коварството на Дъгата.
Другите цветя и дървета се смълчали. Никой не можел да помогне на малкия пътешественик. Никой нямал толкова много багри. А и може би не искали да се разделят с тях. Те не му били толкова добри приятели като Вятъра и Облачето.
Тогава, тъжни и унили, двамата се отправили обратно към планината. Вятъра нежно положил Облачето и крехкия му спътник на високата скала. Цветето се задъхвало от огорчение и умора. Бавно умирало. Облачето видяло, че то губи сетни сили и заплакало още по-силно. И сълзите му, нали носели магията на приятелството, облели малкия непокорник и го съживили.
- Но как ще остане безцветен? – запитал Вятъра.
Той много искал да му помогне, ала ти знаеш, че вихреният скиталец е невидим. А Облачето имало само един цвят и го подарило на покрусеното цвете. Не можело да остави приятеля си без багри. И тъжният пътешественик станал бял. Но и Облачето не се обезцветило, защото бялото било много и стигнало за двамата.
Наблизо минала Доброорисницата. Тя се просълзила от това благородство и нарекла цветето еделвайс. И то останало завинаги горе на скалата и нито силните вихри, нито дъждът и снегът могли да го ранят. Живеело с върховете и облаците и разказвало за невероятното си пътешествие. Вятъра се усмихвал и галел бялото му челце. Облачето го целувало и влагата му давала живот и сили. А то все гледало нагоре...
Мисля, че и сега пълзи нощем към върха. Само копнежът и мечтата могат да бъдат така силни и постоянни.
Космическия дърводелец гледаше скалното цвете. После зарея поглед в небето, където се появяваха първите звезди. За миг си помислих – дали няма там някъде една космическа непокорница, която също мечтае за нещо невероятно и непостижимо. Сякаш прочел мислите ми, той промълви:
- Има. Ще ти разкажа за нея някоя друга вечер.
И нощта ни погълна в сънната си прегръдка.


Бистра Ранева



Обратно
Общество - Алтернатива на дрогата

Интервю с Габриела Йосифова, председател на Общинския съвет по Наркотични вещества - Габрово

Прочетете интервюто!


Официални връзки и партньори
Приятели на движението