Новото в сайта


Вижте галерията ни

Албум:
Детски рисунки


26 юни - Международен ден Антидрога


26 юни – медии, интерес/и/, реалност



Два са дните в годината, в които ескалира интересът на медиите, а институциите сериозно и гордо ги отбелязват. Отбелязват и колко много се зачитат тези дни и хората, свързани с тях. Не зная защо, но от всичко това лъха на клеясала тартюфщина. Осми март и 26 юни. Международни дни: единият на жената, а другият – на борбата срещу наркотиците. За жените – в резюме: те присъстват целогодишно и в делника, и в празника, а само един е денят, в който се маркира, да, маркира, не засвидетелства уважение. Напоследък някои дори го обявиха за тоталитарен празник и така си спестяват цветето за близките жени. Но за това – друг път.

26 юни – международният ден за борба с наркотиците. Е, ще има пак фанфари – убедителни слова на отговорни люде за това, което се прави и е направено, и колко значимо е то. А това, което не е направено? Колко години чакаме парите от акцизите от алкохол и цигари да се преведат за лечение на наркоманите както е по закон! Смениха се правителства, даваха се обещания, маркираха се добри намерения и... се умножаваха по нула! Парите потъват незнайно къде, законът не се спазва. И какво от това! Сефте в БГ?!

Прехвалената и яростно оспорвана метадонова програма, за която все не достигет пари! Която в ЕС е безплатна, но у нас, /не/знайно как се пръкнаха множество частни клиники, които „благородно” и платено!!! лекуват с метадон бедните ни зависими деца! Клиники на елитни специалисти нарколози! А последните са и добри психолози. Щом е за детенце – родителите да намерят пари! И те намират! Колкото могат! С цената на всичко – само и само детето им да получи нов шанс за живот! А защо държавата не им го даде?

И обидно, и болно е и за тях, и за децата и родителите им. За държавата, която не може да гарантира правото на живот на зависимите деца! Мирише на алчност, търгашество, забравена хипократова клетва, забравени обещания... Ще кажат: всяко нещо има цена. Но има и морал! И когато той се сведе до нула, нарушава се равновесието на човешките и професионални стойности. А оттам и деградацията – индивидуална, обществена, национална. И това се проектира в бъдещето, в бъдещето на децата ни...

Национално движение „Деца срещу дрогата”

Скъпи приятели, скъпи деца! Бих искала да споделя по-ведри и оптимистични мисли за този ден, но, уви, не мога. Но мога да ви подаря приказка. Посветих я на сина ми, които си отиде внезапно от инсулт. Посвещавам я и на всички майки, които упорито и отчаяно се борят за децата си наркомани и тяхното бъдеще.

Бистра Ранева



Неприказка за Пустинята или приказка за майчината обич



На сина ми Ал.



Тази вечер Космическия дърводелец дойде замислен и развълнуван. Не беше идвал сякаш хилядолетия или по-скоро хилядовремия. Залезът се сипеше като тежки капки мед и учуден бе застинал над хоризонта. Небето беше кехлибарено и Времето стоеше объркано в тази златиста омая.

- Искаш ли да те отведа на юг към Пустинята? - ме запита Небесния. Кимнах мълчаливо и се понесохме.

Скоро се спуснахме над Пустинята. Винаги ме е омайвала тази безбрежност от пясък, мълчание и вътрешна светлина. Тук сякаш Вечността спираше, за да си почине и събере сили от древните безмълвни песъчинки.

- Това е една стара приказка, която искам да ти разкажа.

Преди хилядолетия Пустинята едва била отворила очи. Безбройните дребни песъчинки се любували на слънчевите лъчи и светлината. Чрез тях те получавали вести от безбрежния Космос. Там се намирали звездите, а песъчинките, нали били малки и глупави, си мислели, че небесните светлини са им родни сестри. Нали те светели нощем така както песъчинките блестели на слънцето денем. Да, така е, когато си малък и глупав всички обяснения са възможни и изглеждат реални. След хилядолетия те щели да съберат мъдрост – от Времето, от необятното пространство, от мързеливите и задрямали събития, които все пак се случвали и в Пустинята.

Така веднъж към Пустинята бавно и тъжно пристъпила жена с побелели коси. В очите тежала тъга. Песъчинките не познавали тъгата. Нали били още толкова малки и неуки. Но усетили силата й и тя ги развълнувала.

- Какво е това? - попитали те, но жената била толкова замислена и мрачна, че не ги чула. Или по-скоро ги чула, но то било неясен шепот. Сякаш Вятъра– Пустинник им промълвил нещо неразбираемо.

Жената продължавала морния си ход и навлизала бавно навътре.

- Защо? Защо на мен? Защо се случи с моя син? - говорила си тихо тя, а от очите й бликали сълзи. Там, където те падали, постепенно изниквали малки зелени кълнове, които пораствали и се превръщали в китни южни дървета. А някои от сълзите се множали и се превръщали в бликащи извори. И ти разбираш, мое дете, че така изникнали оазисите.

Но сега жената пристъвала така, сякаш окови тежали на нозете й. После приклекнала и в ръката й проблеснало нещо. Това бил малък напръстник. Леейки сълзи, тя започнала да пресява песъчинките. Те неразбиращо я гледали и искали да й помогнат. Сякаш чула безмълвния им въпрос, тя продумала:

- Зловещицата отвлече сина ми и го превърна в песъчинка. Но вие не можете да го откриете. Злорисницата каза, че ако искам да го върна, трябва да пресея цялата Пустиня. Със сърцето си ще го позная. Никой друг не може да направи това.

И тя продължила да пресява с напръстника милионите песъчинки. А те се умълчали. Разбирали колко непосилно е това за един човешки живот. Мислели как да помогнат на майката, но това било невъзможно.

Притичал Вятъра- Пустинник и те му разказали. Палавникът приседнал тихо и се замислил. Той можел да вдигне цяла пясъчна буря, да разпръсне пясъка навсякъде, но да пресее пустинята през напръстник... не, това било невъзможно дори за него. И той натъжен се отправил навътре в пясъците.

Наблизо било Морето. То чуло историята на майката и се замислило. По дъното му лежали милиони песъчинки, които също дочули тъжната история. Но и Морето, и те не знаели какво да направят, за да помогнат на майката.

А тя неотстъпно и упорито продължавала да пресява пясъка. Денят бавно притихвал. Слънцето смълчано се отправило на запад. После затворило очи и се скрило зад далечните дюни. Нощта тихо наметнала черното си покривало върху Пустинята. Само майката не мигнала. Тя продължавала неуморно да пресява с напръстника. Нищо, че било тъмно. Тя знаела – със сърцето си ще познае своя син, омагьосаната песъчинка. Майчината любов щяла да я огрее и тя щяла да светне като мъничка светулка в мрака. Тогава жената щяла да я докосне с любящи нежни ръце, щяла да отрони топла майчина сълза и мъничкото зрънце щяло да се превърне отново в обичания й син... Вярвала майката, вярвала и продължавала неуморно с бавни крачки пътя си. Златистите дребосъчета са смълчавали и всяко тъгувало, че не било то желаното магическо зрънце. Молели се на необятната Пустиня по-бързо скърбящата жена да намери своето момче. Но Пустинята, древна и велика, също не могла да помогне. И притихвала, и се затваряла в себе си.

Далече се чувал прибоят на Морето. Гърмящият му глас се носел отдалече. Обещавал на майката, че ще й изпрати всичките си бисерни миди, в тях да намери обичаното свое момче. Но тя не го слушала. Знаела, че синът й е по-ценен от бисер. Имало много бисери, но той, нейният син, бил единствен. Ала било толкова трудно да го разпознае сред милионите други песъчинки. Може би невъзможно. Но майката вярвала, вярвала, че ще го открие. Била готова цял живот да броди из Пустинята и да търси омагьосаното пясъчно дребосъче.

Вятъра поискал да й помогне, да облекчи труда й с бързите си ветрени ръце. Но майката знаела, че само тя може, само тя трябва да открие сина си. И бавно, и неотклонно вървяла по-нататък.

Луната изгряла на небосклона. Видяла скърбящата жена и светлото й лице помръкнало от мъка по нея. Предложила й да огрее някоя песъчинка, да я омагьоса златна и тя да бъде желания син. Но майката знаела, че не може да излъже Зловещицата, че само тя единствена е ключът към спасението на любимото момче. Тя и невероятната й майчина обич.

Наблизо минала Доброорисницата. Тя не могла да премахне злата магия, но можела да се опита да я смекчи. Повикала Вятъра. Той духнал леко и разведрил потното лице на майката. После извикал своите приятели облаците и те скрили жежкото слънце. Станало по-прохладно и по-леко за майката. А Доброорисницата магически сътворила един оазис и ето майката спряла за малко в него и поела дъх. После ободрена продължила нататък.

А Пустинята била безкрайна. Мило дете, представяш ли си – с напръстник да пресееш цялата Пустиня и да намериш едно зрънце, да го познаеш със сърцето си! Само майчината любов може така предано и безотказно да направи това!

И Скърбящата продължавала. За всеки друг това би било непосилно. Но майката не можела, не искала да се откаже. Знаела, че това е единственият начин да спаси, да върне сина си.

Скоро на пътя й се появила Змията. Тя гледала с почуда жената, видяла колко мъчително и самоотвержено пресява песъчинките и решила да й помогне.

- Виждам колко ти е тежко. Това, което искаш да направиш, е невъзможно. Пожелай само и ще ти помогна. Ще те целуна и ти за миг ще се пренесеш там, където е синът ти.

Мило дете, ти си спомняш една друга приказка, в която Змията помогнала на Малкия принц да се завърне на своята планета при любимото си цвете. Но майката не искала помощта на Змията. Знаела – никой не може да свърши това, което било единствено предназначено за нея. Само невероятната майчина обич може да стори невъзможното. Трябвало тя, единствено тя да се опита да върне сина си. И тя щяла да го направи. И продължавала да сипе песъчинките през напръстника... Въпреки жаркото слънце и безкрайния път, който я чакал...

Тогава Пустинята пак прошепнала тихо на печалната жена:

- Мога да направя нещо за теб, но дали ще поискаш. Мога да напрегна вековните си сили и магии и да те превърна и теб в песъчинка. Тогава ще ми е по-лесно да те изпратя с полъха на Вятъра при твоето момче. Няма да сте хора, но ще сте заедно – две от милиардите песъчинки. Ще останете завинаги в моята прегръдка на Пустинята майка. Няма да носите земните си спомени и животи. Ще бъдете обикновени пясъчни зрънца, но ще сте заедно. Помисли си, искаш ли?

Но майката не чувала и не виждала нищо. Пред нея било безбрежното море от пясъци. И тя непрекъснато пресявала дребните песъчинки през малкия напръстник. Ето и Вятъра притичал. Изпълнен бил с обич и състрадание. И той прошепнал на опечалената майка:

- Не тъгувай, Скърбяща! И аз мога да направя нещо за теб. Ще извия страшен вихър. Той ще грабне пясъците и ще ги запрати в небето. Ако сред тях е твоята песъченка – синът ти, той ще светне като ярка звездица и ти ще го видиш на нощния небосклон. Ще знаеш, че той е там и всяка нощ ще свети горе в черното небе. Ще ти се усмихва. Ще бъде жив сред звездите, а ти ще го гледаш всяка ясна нощ. Твоят син ще се е превърнал в ярка неумираща звезда.

Но майката поклатила глава в несъгласие. Тя искала живо своето земно момче. И продължавала неотклонно пътя си, а от напръстника се сипели златните пясъчни зрънца.

Наоколо бродела доволна Злорисницата. Била доволна, че направила нещастни майката и нейния син. Чудела се какво лошо може още да стори. Минавали дни и нощи, минавали месеци. Сигурно и години. Майката не чувствала глад и жажда. Знаела, че тук някъде сред безкрайните пясъци е нейният омагьосан син, който чака да бъде намерен. И невероятната й майчина обич й давала сили да продължава.

Сигурно и днес, ако минеш през Пустинята, ще видиш призрачния силует на мълчалива скърбяща жена, която неуморно пресява пясъците с напръстник и търси загубения свой син...

Космическия дърводелец замлъкна. В очите му се отразяваха последните лъчи на залязващото слънце и позлатените безкрайни пясъци. Сред тях една невидима малка песъчинка чакаше да бъде намерена и спасена...

Бистра Ранева





Обратно
Общество - Алтернатива на дрогата

Интервю с Габриела Йосифова, председател на Общинския съвет по Наркотични вещества - Габрово

Прочетете интервюто!


Официални връзки и партньори
Приятели на движението